Задъдените улички

Саманта обикаляше града без посока. От както е вампир нямаше определена цел. Тя можеше да има всичко, което си пожелае. Изглеждаше като богиня на красотата, въпреки, че беше много далече от богиня. Гласът `и бе по-хубав, по-звънли и мелодичен и от най-добрия певец. Никой човек не можеше да я спре, никое животно не можеше да `и навреди. Имаше всичкото време на света, но за какво? Какъв смисъл имаше? Тръсна глава, сякаш за да прогони мрачните мисли.
Долови позната миризма и изпъшка. Не можеше ли да има малко време за себе си? Ядоса се. Зад ъгъла имаше вампир. "Момчето" от езерото. Чудесно помисли си тя съркастично.
- Здравей отново.. Саманта, ако не ме лъже паметта? - засмя се момчето, но Саманта запази студено си изражение.
- На лов ли си тръгнал? Подходящо място да притиснеш жертвата си - отбеляза Сам. Сигорно вампирът имаше изгаряща жажда.
Главата на Сам се изпълни със спомени. Спомни си първите месеци от новя си живот, спомни си вкуса на човешката кръв, спомни си и промяната. Пожарът вътре в нея. Никога нямаше да го забрави. Болката бе неописуема.

Саманта виждаше болката в очите му. Беше `и толкова познато. Сякаш гледаше себе си преди години. Знаеше какво чуства той. Отчаянието, омразата, болката.. Нямаше вид да го съжалява или да показва каквато и да е емоция. Стоеше на няколко метра от него, с ръце в джобовете на суичъра си, зареяна в мислите си.
- Разбирам те - промълви тя. - Аз също преминах през това. Все още си млад, има доста още да учиш.

Щом я попита за годините `и, тя се върна назад в нощта, която сложиха край на живота `и. Човешкия `и живот. Макар и смътно, сякаш гледаше през мъгла, тя си спомняше. Уличката, вампирите, болката в ръката, и отново.. промяната.
- На сто тредесет и осем - отговори тя. - Когато бях на шестнадесет, два новородени вампира ме превърнаха в един от своите. Нямаха намерение да увеличават бройката си, бяха жадни за кръв.
Сам млъкна за миг, ровейки се в главата си. Вампирът не каза нищо. Може би не знаеше какво или не искаше Сам да спира с историята си.
- Съпротивлявах се - Саманта се подсмихна без хумор. - Естествено, безмислено. Те бяха много по-силни от мен. Нямаше никой друг човек наоколо. Бях сама. Кръвта в тялото ми нямаше да утоли жаждата дори и на единия от вампирите. Скараха се, за кого да съм вечеря. Нали бяха новородени. Млади и глупави. Тогава.. те се сбиха и аз използвах момента да се измъкна. Това беше истиско чудо. Можеха да ме намерят. Щяха да проследят миризмата ми, но.. Не знам.. - отново замлъкна за част от секундата, търсейки някакво обяснение. - Може би са нападнали други невинни хора.. Не знам - повтори.
Въждъхна. Дори сама не откриваше логика, но не искаше да мисли за това. Затвори очи, опитвайки се да прогони картината пред себе си.

Сам не искаше да го измъчва с въпроси, за това си замълча. Няколко минути мълчаха втренчени в нищото.
- Ти знаеш името ми, но аз твоето - не - каза Саманта, сменяйки темата.

- Наричай ме както искаш. За мен е без значение - отговори Саманта, малко студено.
Усети миризмата на нов вампир. Вампирка. Момичето, което чете мисли. Сигорно и в момента слушаше. Беше я срещнала по-рано днес на езерото. Сам знаеше, че няма опастност и остана неподвижна като статуя.

П.П: Трябва да ставам, ако може утре ще допродължим РПГ-то. Лека нощ.

Това я свари неподготвена. Да, беше минала през този път, но едва ли беше най-подходящия удушник или съветник. Замисли за момент преди да проговори.
- С времето става по-лесно - промълви тя. - Не можеш да се промениш, но поне може да опитваш.
Не знаеше какво да го посаветва. Та дори тя не знаеше какво да прави. Имаше толкова много въпроси без отговор.

П.П: Не знам за вас, но аз мисля, че РПГ-то стана нещо много мрачно.

Саманта реши да си тръгва и се обърна без да каже нищо. Държеше се студено с всички, но не `и пукаше достатъчно, за да се притесни дали ги е обидила. А и нали сърцето `и беше замръзнало, беше замлъканло за винаги? Какво значение имаше? Въздъхна. До кога щеше да продължава това? Не искаше дори и да си го помисли.
Изкара края на улицата с човешка скорост. Огледа се. Нямаше никой. А, и да имаше на дали някой щеше да я види в тази тъмнина. Естествено, тя виждаше всичко идеално. Хукна отново към Форк и за минути вече беше в града.