Име: Джейсън Милис (на галено Джейс)
Възраст : Физически години: 17
вампирски: 2 месеца
Начин на хранене : Храня се с човешка кръв. Не намирам животинската кръв за вкусна, а и прекалено много обичам животните, за да ловувам с тях.
Характер: На вид мило и дружелюбно момче с добро сърце, радващо се на живота. Наистина беше така, преди да стана вампир. След промяната се превърнах в ужасено, изгубено и жадно за кръв създание, стараещо се да скрие истинската си същност, за да не плаши хората към които вече не принадлежи.
Външен вид:
История: В моята история ще ви разкажа за едно момче, което наистина имаше всичко...Едно момче, чийто живот тепърва започваше, но съдбата несправедливо се намеси и сложи край на този живот. Моят живот.
Вампири, студенокожи или още кръвопийци..Като всеки тинейджър и аз знаех за тях от нашумелите филми и сериали, които включваха какви ли не митични същества. Но..не вярвах. Не вярвах, дори и през ум не ми бе минавало, че наистина е възможно да съществуват и още по- малко, че съвсем скоро аз щях да се превърна в нещо такова.
Беше ужасно. Меко казано ужасно. Най- лошият ден в живота ми, който всъщност беше и последен...
До този ден имах всичко – семейство, дом, здраве. Майка ми Мелинда никога не бе лишавала мен и Ейвъри(сестрата ми близначка) от нищо. А баща ни винаги беше до нас, разбираше се прекрасно с майка ни, двамата никога не спореха помежду си, сякаш бяха истински сродни души. С едва дума имах семейство за което всеки тинейджър би мечтал. До този ден. Ден, който превърна перфектният ми живот в кошмарно съществуване.
Беше по- скоро нощ, вече не си спомням добре. Всеки спомен от живота ми избледнява ден след ден.. Спомням си, че спях, но нещо ме събуди. Писъкът на Ейвъри. Помня как се затичах към стаята й, но вратата беше заключена. В тази същата нощ аз и сестра ми бяхме сами в къщата, родителите ни бяха излезли на вечеря. Часове наред се опитвах да отворя вратата, чувах нестихващите писъци на Ей, но бях с вързани ръце. Накрая вратата се отвори и аз влязох вътре. Видях как сестра ми се мъчи, изглеждаше, че се бори с нещо по- силно от нея. Не знаех, че е отровата на вампир, помислих, че е ранена. Доближих се до нея, попитах я къде я боли, но тя дори не можа да ми отговори. Не можеше и да ме предупреди, че опасността беше на сантиметри от мен, но дори да беше, нямаше значение. В момента в който чух странния звънлив и тънък смях зад себе си, се обърнах и я видях. Червените й устни изпъкваха на фона на бялата й като сняг кожа. Перлените й черни коси се спускаха по перфектната й стойка. Всичко в еня беше перфектно, освен очите. Бяха червени, като кръвта и плашещи, като нощта край гробищата. В следващият момент от секундата се намерих до сестра си и изпитвах същото като еня. Раздиращата болка, която се разнасяше вътре в мен, в кръвта ми и сякаш блокираше всяка жива клетка в мен. Дори не осъзнавах, че в момента умирах. Но не, това беше по- лошо и от смъртта. Превръщах се в нещо ужасно. И не можех да го спра. Не ми бе оставен избор, можех единствено да се предам. Болката беше прекалено силна, прекалено бързо се разрастваше, за да мога да се боря с нея. Последното нещо, което чух, докато умирах бяха моите писъци и тези на сестра ми.
Не знам колко време беше изминало, докато се събудя вече в образа на съвсем различно момче. Кожата ми вече бе ледено студена и снежно бяла, а очите ми огненочервени, в тях се прокрадваше жаждата, това нещо, което в същия момент пареше на гърлото ми. Чувствах се ужасно, не можех да повярвам, че това ми се е случило наистина. Толкова се надявах да е кошмар и да се събудя, но уви..В следващият момент видях сестра си, беше в същото състояние, изглеждаше точно като мен. Лицата ни изглеждаха еднакво безлични, а единственото, което прозираше през тях бе жаждата. И то не каква да е друга жажда, а тази за кръв. Тогава се огледахме наоколо и осъзнахме, че не сме си в къщи. Бяхме при онази жена, която отне живота ни. Тя ни разказа какви сме и какво е направила с нас. Каза ни защо, защото иска да сме „нейните” деца. С Ейвъри бяхме напълно ужасени, искахме само да се върнем вкъщи, да видим мама и татко. Но това не беше правилно, беше грешка. И все пак тръгнахме, избягахме от онази жена и се върнахме вкъщи, където нашите стояха на прага, уморени от чакане. Чакаха да се върнем, но ние не трябваше да го правим. Веднага щом се върнахме, а майка ни прегърна Ей, очите й светнаха още повече и без дори да мисли тя заби зъби във врата й. Опитах се да отдалеча Ейвъри от майка ни преди да я е убила, но беше късно. Тя бе напълно неконтролируема, направи същото и с татко. Единственото, което повтаряше беше „Колко съм жадна!” и не спираше, не можеше да спре, преди да изсмуче кръвта им. Когато си новороден вампир, само жаждата има значение. Без значение е как ще я утолиш, но трябва да го направиш. Ейвъри изгуби напълно човешката си същност, превърна се в убийца, за ад оцелее, а от мен се очакваше да последвам нейния пример. Но не можех, бях просто ужасен от всичко, което виждах. А с новото си зрение, беше толкова болезнено да гледам. Но, ако не беше ей, вероятно аз щях да бъда убиецът на собствените си родители. Имаше ли значение дали тя или аз? Разбира се, когато осъзна какво е направила не престана да се обвинява, да съжалява..но беше твърде късно. Опитваше се да заплаче и със сигурност щеше да заплаче, ако не беше вампир. Ето как свърши всичко. Не и със очакваният щастлив край, не и като по филмите.
Дълго обмисляхме варианта да се преместим от Мистик Форкс, но нямаше смисъл. Нямаше да можем да избягаме от нищо, камоли от съдбата си. Бяхме обречени вечно да живеем с мисълта за нечия кръв и щяхме завинаги да останем на 17. Нима имаше нещо хубаво във всичко това? Рано или късно знаех, че трябва да се примиря със съдбата си, затова реших да продължа безцелното си съществуване, докато не открия нещо заради което си струва да продължа напред. Дори да няма надежда , аз пак ще продължа да се надявам.
Първична сила: Блокиране на сетивата
Последната промяна е направена от Джейсън Милис на Съб Юли 17, 2010 5:54 pm; мнението е било променяно общо 1 път
