"Хм..." - измърмори Лия и отново се стовари на пясъка.
"Уважение...Сериозно? Никога не съм чувала вампир да говори такива неща за нас. Всички останали ни мразят и с удоволствие биха ни изтребили, като хлебарки. но естествено, аз няма да го позволя! Никога! моето племе изстрада достатъчно, за да се превърне в едно нищо. След като вече заех мястото на баща си, ще запазя глутницата си цяла! Заклех се пред паметта му!" - мислите навлизаха в главата на Лия, като гръмотевици. Но и тя не се стараеше да ги спре, не й дремеше, че вампирката слуша всичко.
"Всъщност племето ни не е известно именно, заради вампирите. тези битки, които го разбиваха и не го оставяха цяло. Но има нещо с което това племе се гордее. И то е, че все още го има. Въпреки огромните и многобройни погроми, които преживя, все още съществува и се бори да продължи да съществува." - гордо изтъкна тя наум и за миг затвори очи. Парещият очите спомен за последната преживяна загуба, все още не бе избледнял.