Втората ми сутрин след купон. Втората ми сутрин след щур купон с вампири. Втората сутрин в която имам чувството че главата ми тежи цял тон и сякаш менгеме смазва черепа ми.
Събудих се на пода в кухнята. Идея си нямах как съм се прибрала. Последно бях в къщата на Рашел, а после ...
В главата ми беше мега, хипер каша. Алкохолът бе действал като миксер.
Едвам се вдигнах на крака. В следващият момент установих защо ми е толкова трудно. Освен махмурлука (който едва ли щеше да изчезне скоро) на краката ми бяха надянати обувки с висок ток, (а аз такива никога не носех) като тока бе поне 8 - 9 сантиметра, ако не и повече.
Подпрях се на стената и се заех да събувам обувките, опасни за живота. И така.. леко накуцвайки(понеже цялото тяло ме болеше, отчасти дължащо се на факта че цяла нощ не съм спряла с танците, отчасти на факта че през малкото време което съм спала, съм го прекарала на пода) и залитайки стигнах до огледалото. Изпищях. Това в огледалото не бях аз. Беше чудовище от първа класа.
Момичето което се взираше стреснато в мен от огледалната повърхност имаше огромни синьо-лилави кръгове под очите. Клепачи те й, въобще зоната около очите й беше покрита със плътен слой черен грим. Зениците й, които попринцип бяха тъмно кафяви, като кестен, сега изглеждаха като катранени. Косата й не беше точно рошава. Но определено буйна. Бухнала и дива. Направена нарочно, да изглежда така.
Устните й бяха леко подпухнали и напукани, със бледи следи от светло,бежаво червило. На врата й имаше миниатюрен белег от одраскване. Всъщност бяха два миниатюрни белега.
Дрехите й бяха мокри и прозираха. Белият й потник бе изцапан от някаква черна смаска. Късите й гащета бяха натежали от влагата и смъкнали се под тазовите й кости.
Ноктите на ръцете ми бяха боядисани в черно, както и тези на краката, които в момента бяха боси.
Взирах се в този образ и не можах да открия нищо общо между нея и мен. Но всъщност в това се бях превърнала.
Не можех да се сетя как съм стигнала до тук. До това положение. Последно време почти не виждах Рейв. Нито Джейк. Нито Роб. Нямаше кой да ме вразумява.
Движех се с Рашел и Грета, но едва ли те бяха виновни за състоянието ми. Аз бях виновната. Сама за себе си. И сега, за пореден път се убедих че до където аз се докарам, никой няма да може да ме завлече.
Бях вглабена в мислите си и не съм чула звънеца, докато неочакваният гост не затропа нетърпеливо по вратата. А аз не помръднах. Нито с устните си, нито с тялото си. Само продължавах да гледам огледалото.
- Влизам - чу се познат глас.