Къщата на Робърт Кълън

- Хей..Роб какво правиш? - попитах объркана.
Приближи се още повече и впи настойчиво устни в моите.
Това си беше неочаквано. Именно. Не го очаквах. Устните му бяха твърди, студени, но някак ... неустоими. Но не за мен. Може би за всеки друг. Но не и за мен. Стоях няколко секунди без да помръдна, все още в шок. А той продължаваше.
Отдръпнах се максимално назад, възможно най бързо ...
- Аз ... май-ще е най добре да си ходя - надигнах се.
- Не! ... Ъм моля те, недей. Съжалявам, не трябваше да го правя. Само не си отивай.
Погледнах го. Нима наистина искаше това от мен?!
- Виж, Роб ... не знам .. какво изпитваш, но моля те не ме намесвай. Наистина не искам проблеми.
Това прозвуча грубо. Много грубо. Той извърна глава.
- Май беше достатъчно ясна... аз съжалявам, няма да се повтори - гласът му заглъхна.
- Не .. исках да прозвучи така. Просто ...
- Бека, няма нужда да ми обясняваш. Решенията си ги взимаш ти. Аз няма какво да ти се бъркам.
Седнах до него.
- Наистина, съжалвам, прозвуча доста гадно. Но не знам, просто не изпитвам същото ...
Обърна се и видях лицето му. Изведнъж стана .. ядосано? Сякаш някаква мисъл премина през главата му, която го разгневи.
- Заради мръсното псе е, нали - каза през зъби.
- Моля?

Устните й бяха огън и лед срещу моите.Бяха толкова меки и сладки, перфектни.Тя се отдръпна.
- Аз ... май-ще е най добре да си ходя - надигна се.
- Не! ... Ъм моля те, недей. Съжалявам, не трябваше да го правя. Само не си отивай.
Започнах да й се моля като малко дете, на което му вземат близалката.
- Виж, Роб ... не знам .. какво изпитваш, но моля те не ме намесвай. Наистина не искам проблеми.
Извърнах глава.
- Май беше достатъчно ясна... аз съжалявам, няма да се повтори - гласът ми затихна до шепнене.
- Не .. исках да прозвучи така. Просто ...
- Бека, няма нужда да ми обясняваш. Решенията си ги взимаш ти. Аз няма какво да ти се бъркам.
Изведнъж седна до мен.
- Наистина, съжалвам, прозвуча доста гадно. Но не знам, просто не изпитвам същото ...
Една мисъл, която бях забравил се върна и ме накара да се ядосам.Усещах яда по цялото си тяло и не можех да го контролирам.
- Заради мръсното псе е, нали - казах през зъби.
- Моля? - извика паникьосано.
- Заради онзи Джейкъб е?Не смей да ме лъжеш! - виках й. - Харесваш него..
Не можех да се позная.Виках и крещях на съществото до мен, което харесвах.
- Аз..Не те разбирам.. - тихо промълви.
Бях я стреснал до толкова, че се беше свила.
- Джейк няма нищо общо. - кресна срещу мен.
- Така ли?Ами това, което стана на поляната.. - отвърнах.
Не исках да й го припомням, но в момента разумът ми беше някъде другаде.Гневът ме беше погълнал изцяло.
- Бях се притеснила.. - усещах, че опитваше да се защити.
- Той ще си плати.
- Роб спри се. - извика тя и понечи да хване ръката ми, но аз се отдръпнах...
Глупак...глупак..крещях наум.В какво се бях превърнал..само преди две минути бях друг.Отново положих всички усилия да се увладея, за да престана да плаша момичето още.Донякъде успявах, защото седнах, но ръката ми по собствена воля хвана бирата и я стисна, представяйки си че това е вратът на онова псе..
-