Трепнах. На нея наистина не й пукаше за човешкият живот като цяло. Бавно се запромъквахме към сцената.
- Рашел - казах й - Няма смисъллл!
- Идвай .. стига си хленчила! - каза
- Ама ...
Тя ме изгледа с онзи свой поглед с който ми дава да разбера, че ако не направя това което тя ми казва ще се простя със нещастният си живот.
- Ще се ужасиш като ме чуеш да пея. Сама ще поискаш да не си идвала. - предупредих я, а тя ме изгледа тъпо.
Излязохме на сцената. Нямаше никой. Все още. Но микрофоните, тонколоните, басите ... всичко беше включено и сякаш чакаше само нас.
Лицето на Шел грейна и тя се запъти към микрофоните. Взе един и запя. И най добрите певци не можеха да се мерят с нея. Гласът й беше съвършен и танцуваше в пълна хармония с мелодията. Дори и най-добрите музиканти и композитори не биха могли да съчинят подобна, съвършена мелодия.
Стоях и я гледах като последният глупак. Щом приключи, Шел е усмихна гордо на себе си и промълви :
- Хайде, няма ли да се пробваш?
- Какво? Аз ли? Забрави!
- Моля, моля, моля,моля - гласът и се промени. Стана по мек и умолителен. Убедителен ...
- Добре, но само малко ... и си запуши ушите - казах и заворих очи.