Из "Мемоарите на една бивша Волтури"
Казвам се Джейн Финикс. Е, до скоро бях Джейн Волтури, от която всички се страхуваха дори при споменаването на името й, но това е стара песен, която ми омръзна. Знаех, че рано или късно ще се случи. Но се радвам, крайно време беше да усетя мириса на свободата...
На повече от 800 вампирски години съм, но винаги ще изглеждам сладко момиче на 16 години.
Да, сладка, но опасна ме оприличава напълно.. винаги ми е правило удоволствие да причинявам болка на някого, да го гледам как страда или пък бавно да изцеждам нечия сладка кръв...До скоро. След като осъзнах, че животът ми е еднообразен и господарите ми не струват нищо, реших просто да избягам... Омръзна ми и това е. Просто го казах и с лека ръка захвърлих и запилях всички тези векове на преданост и лоялност. Лоялност - Ха! Някой да ми даде кърпичка, че ще се разплача.. Все пак съм доста добра актриса, защото успях да изиграя ролята си отлично. Макар все още да съм страшната, безсърдечна и коварна Джейн, едно ме различава от онази Волтури и това е Свободата! Отлетях като волна птичка далеч от сивия им кафез и не съжалявам. Осъзнах, че така или иначе ще ме заместят с другото малко и сладко момиченце, което също ще кръстят Джейн и аз вече ще съм напълно на заден план. Разибра сеее. Трябваше да го осъзная по - рано, но нали живея вечно, не беше голяма загуба че съществувах с тази заблуда години наред. заблудата, че аз ще остава единствена и неповторима ..завинаги, до края на вечността! Аро ме спаси, да така е. Благодарение на него съм това, което съм сега и от лоялност и благодарност застанах до него, а той ми обеща..че никога няма да има кой да ме измести. Но същия Аро Волтури сгреши! Няма кой знае колко за разказване, защото ще е накратко.
Беше нощ...Ако питате мен поредната мрачна нощ с оклюмалото небе надвиснало над старинната постройка или иначе казано замъкът на прочутите*сарказъм* Волтури. Летях из коридорите, като някой призрак, а и повяващото се от вятъра черно наметало подсилваше ефекта. В един момент онази изкусителна и сладка миризма ме порази. Автоматично си представих стичащата се човешка кръв по зъбите ми и се усмихнах едва забележимо. Някой беше донесъл храна, това си помислих. Веднага смених посоката и полетях по посока на миризмата...Стигнах не кое да е място, а тронната зала в замъка, където бяха Аро, Кай и Марк и по принцип си беше цяло чудо да ги видиш на някое друго място...Вратата бе леко открехната и аз надникнах вътре. Какво чудо само - Аро стоеше пред едно момиче, горе долу на моята човешка възраст, то трепереше от страх, но Аро му шепнеше красиви думи с които би омаял всеки. Гласът му беше толкова нежен и гальовен, толкова успокояващ, че сякаш от нищото си спомних бледо момента в който той ме превърна. как ми говореше по същия начин, как изрече същите думи. Момичето веднага се отпусна в ръцете на Аро и той я захапа по врата. Стоях като статуетка и не вярвах на очите си. Сякаш гледах себе си преди 875 години.. Потресена? Не, не бях потресена, а изпитвах гняв, който нарастваше със всеки изминал момент през който все повече осъзнавах, че съм просто една пионка. че скоро няма да съм единствена и неповторима, че дори дарбата ми, с която успях да се издигна до това ниво, скоро нямаше да има никакво значение. Защото те бяха такива..Това им правеше чест да носят името Волтури. Блякс! Вече ми се иска да повърна, но не мога и да искам. Просто наблюдавах как момичето се мята на земята, като риба на сухо и крещи от болка. Онази изгаряща болка, която вероятно я поглъщаше, също както мен преди векове. Но всеки вампир знаеше какво е чувството, нали важното беше какво ще стане след това..Ще изтърпиш болката, а след това ще се събудиш с вечната жажда и ще започнеш да се бориш с еня, докато не разбереш , че е напълно безполезно. Тя ще победи, след това ще убиеш, за ад я задоволиш и това безвъзвратно ще се повтори и потрети и..ще продължи вечно. Това е философията на вампирите. Ще попитате как успях да избягам от волтури? Да, всеки знае, че те не биха ме оставили да си тръгна просто така..Поне биха ме убили преди да го направя...Че кой нормален глава на най-прочутия вампирски клан ще остави дясната си ръка да избяга и да си намери друг с който да се съюзи? Отговорът може би е прекалено очевиден за всички. Аро обаче е доста странна личност и макар да знаех какво би направил, тъй като го познавам от няколко века, той все пак ме пусна да си тръгна. Е, не толкова буквално, умоляваше ме да остана разбира се по негов начин, но аз рязко отсичах на всяко негово предложение. В един момент ми се стори толкова отчаян, че дори бе готов да ме сложи на мястото на Марк, но аз му се изсмях и после просто изчезнах. Изпарих се и повече не чух за гнусните им имена! нищо чудно, че всички бягаха от Волтури. Какво бъдеще им предлагаха те? Изгнание или покой, както те го наричат, в старинен замък обгърнат от мрачните сенки на многобройната войска и едно повтарящо се сиво ежедневие. Разбира се аз бях готова да живея така, само и само да се издигна, да бъда все така боготворена и всички да продължат да треперят както перце в краката ми. Но да..Това не можеше да продължава вечно, може би някъде дълбоко в себе си винаги съм го знаела, но просто отказвах да го приема. До скоро... Ха, не им казах дори едно довиждане, но те си го заслужаваха, нямаше да ги видя никога повече, а дори и да ги видех, просто нямаше да ми пука. Можех да застана дори лице в лице със собствения си създател и отново да му се усмихвам по онзи начин, по който се усмихвам да жалките твари наречени хора. И така аз просто започнах отначало, преместих се в Мистик Форкс и там разбрах за клана Финикс. Исках по най-бързия начин да се отърва от сегашната си фамилия Волтури, защото вече не я понасях, така че реших да се присъединя към този клан, без да разучавам повече подробности за него. Джейн Финикс ми звучеше добре, вече се смеех. Нещо, което не правех, освен ако не съм ядосана. Кой ли се смя последен, аз или Волтури? За мен отговорът е ясен...
П.п. Дарбата ми е взривяване.
Казвам се Джейн Финикс. Е, до скоро бях Джейн Волтури, от която всички се страхуваха дори при споменаването на името й, но това е стара песен, която ми омръзна. Знаех, че рано или късно ще се случи. Но се радвам, крайно време беше да усетя мириса на свободата...
На повече от 800 вампирски години съм, но винаги ще изглеждам сладко момиче на 16 години.
Да, сладка, но опасна ме оприличава напълно.. винаги ми е правило удоволствие да причинявам болка на някого, да го гледам как страда или пък бавно да изцеждам нечия сладка кръв...До скоро. След като осъзнах, че животът ми е еднообразен и господарите ми не струват нищо, реших просто да избягам... Омръзна ми и това е. Просто го казах и с лека ръка захвърлих и запилях всички тези векове на преданост и лоялност. Лоялност - Ха! Някой да ми даде кърпичка, че ще се разплача.. Все пак съм доста добра актриса, защото успях да изиграя ролята си отлично. Макар все още да съм страшната, безсърдечна и коварна Джейн, едно ме различава от онази Волтури и това е Свободата! Отлетях като волна птичка далеч от сивия им кафез и не съжалявам. Осъзнах, че така или иначе ще ме заместят с другото малко и сладко момиченце, което също ще кръстят Джейн и аз вече ще съм напълно на заден план. Разибра сеее. Трябваше да го осъзная по - рано, но нали живея вечно, не беше голяма загуба че съществувах с тази заблуда години наред. заблудата, че аз ще остава единствена и неповторима ..завинаги, до края на вечността! Аро ме спаси, да така е. Благодарение на него съм това, което съм сега и от лоялност и благодарност застанах до него, а той ми обеща..че никога няма да има кой да ме измести. Но същия Аро Волтури сгреши! Няма кой знае колко за разказване, защото ще е накратко.
Беше нощ...Ако питате мен поредната мрачна нощ с оклюмалото небе надвиснало над старинната постройка или иначе казано замъкът на прочутите*сарказъм* Волтури. Летях из коридорите, като някой призрак, а и повяващото се от вятъра черно наметало подсилваше ефекта. В един момент онази изкусителна и сладка миризма ме порази. Автоматично си представих стичащата се човешка кръв по зъбите ми и се усмихнах едва забележимо. Някой беше донесъл храна, това си помислих. Веднага смених посоката и полетях по посока на миризмата...Стигнах не кое да е място, а тронната зала в замъка, където бяха Аро, Кай и Марк и по принцип си беше цяло чудо да ги видиш на някое друго място...Вратата бе леко открехната и аз надникнах вътре. Какво чудо само - Аро стоеше пред едно момиче, горе долу на моята човешка възраст, то трепереше от страх, но Аро му шепнеше красиви думи с които би омаял всеки. Гласът му беше толкова нежен и гальовен, толкова успокояващ, че сякаш от нищото си спомних бледо момента в който той ме превърна. как ми говореше по същия начин, как изрече същите думи. Момичето веднага се отпусна в ръцете на Аро и той я захапа по врата. Стоях като статуетка и не вярвах на очите си. Сякаш гледах себе си преди 875 години.. Потресена? Не, не бях потресена, а изпитвах гняв, който нарастваше със всеки изминал момент през който все повече осъзнавах, че съм просто една пионка. че скоро няма да съм единствена и неповторима, че дори дарбата ми, с която успях да се издигна до това ниво, скоро нямаше да има никакво значение. Защото те бяха такива..Това им правеше чест да носят името Волтури. Блякс! Вече ми се иска да повърна, но не мога и да искам. Просто наблюдавах как момичето се мята на земята, като риба на сухо и крещи от болка. Онази изгаряща болка, която вероятно я поглъщаше, също както мен преди векове. Но всеки вампир знаеше какво е чувството, нали важното беше какво ще стане след това..Ще изтърпиш болката, а след това ще се събудиш с вечната жажда и ще започнеш да се бориш с еня, докато не разбереш , че е напълно безполезно. Тя ще победи, след това ще убиеш, за ад я задоволиш и това безвъзвратно ще се повтори и потрети и..ще продължи вечно. Това е философията на вампирите. Ще попитате как успях да избягам от волтури? Да, всеки знае, че те не биха ме оставили да си тръгна просто така..Поне биха ме убили преди да го направя...Че кой нормален глава на най-прочутия вампирски клан ще остави дясната си ръка да избяга и да си намери друг с който да се съюзи? Отговорът може би е прекалено очевиден за всички. Аро обаче е доста странна личност и макар да знаех какво би направил, тъй като го познавам от няколко века, той все пак ме пусна да си тръгна. Е, не толкова буквално, умоляваше ме да остана разбира се по негов начин, но аз рязко отсичах на всяко негово предложение. В един момент ми се стори толкова отчаян, че дори бе готов да ме сложи на мястото на Марк, но аз му се изсмях и после просто изчезнах. Изпарих се и повече не чух за гнусните им имена! нищо чудно, че всички бягаха от Волтури. Какво бъдеще им предлагаха те? Изгнание или покой, както те го наричат, в старинен замък обгърнат от мрачните сенки на многобройната войска и едно повтарящо се сиво ежедневие. Разбира се аз бях готова да живея така, само и само да се издигна, да бъда все така боготворена и всички да продължат да треперят както перце в краката ми. Но да..Това не можеше да продължава вечно, може би някъде дълбоко в себе си винаги съм го знаела, но просто отказвах да го приема. До скоро... Ха, не им казах дори едно довиждане, но те си го заслужаваха, нямаше да ги видя никога повече, а дори и да ги видех, просто нямаше да ми пука. Можех да застана дори лице в лице със собствения си създател и отново да му се усмихвам по онзи начин, по който се усмихвам да жалките твари наречени хора. И така аз просто започнах отначало, преместих се в Мистик Форкс и там разбрах за клана Финикс. Исках по най-бързия начин да се отърва от сегашната си фамилия Волтури, защото вече не я понасях, така че реших да се присъединя към този клан, без да разучавам повече подробности за него. Джейн Финикс ми звучеше добре, вече се смеех. Нещо, което не правех, освен ако не съм ядосана. Кой ли се смя последен, аз или Волтури? За мен отговорът е ясен...
П.п. Дарбата ми е взривяване.
Последната промяна е направена от Джейн Финикс на Пон Авг 16, 2010 5:12 am; мнението е било променяно общо 1 път
